Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Добрич, 09.05.2011г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Добрички административен съд, в публично заседание на тринадесети април, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Нели Каменска
при участието на секретаря М.М. разгледа докладваното от съдия Нели Каменска административно дело № 72 по описа на съда за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Р.Д.А., ЕГН ********** ***, подадена чрез адв. Д.М. – АК Шумен срещу заповед № 3-2295/28.05.2010г. на директора на Областна дирекция на МВР гр.Добрич за налагане на принудителна административна мярка по чл.75, т.6 от Закона за българските лични документи.
Жалбоподателката счита издадената заповед за неправилна, незаконосъобразна, противоречаща на материалното право, прилагано за граждани на държавите –членки на Европейския съюз и моли да бъде отменена.
Ответникът по жалбата- директорът на ОД на МВР гр.Добрич чрез процесуалния си представител изразява становище за недопустимост на жалбата, тъй като не е подадена в срок. Алтернативно счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена.
Представителят на Окръжна прокуратура гр.Добрич счита, че жалбата е основателна и заповедта, издадена на основание чл.76, т.6 от ЗБЛД, следва да бъде отменена, тъй като разпоредбата е обявена за противоконституционна с решение на Конституционния съд от 31.03.2011г.
Съдът след като обсъди доказателствата по делото и съобрази доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
Със заповед № 3-2295/28.05.2010г. на директора на Областна дирекция на МВР гр.Добрич, на основание чл.76, т.6 от Закона за българските лични документи на Р.Д.А., ЕГН ********** *** е наложена принудителна административна мярка “забрана за напускане територията на Република България”, със срок от датата на заповедта до отпадане на основанието. Към преписката е представено известие за доставяне, адресирано до жалбоподателката, което не е получено и в същото не е вписано какво се връчва. В същото е отбелязано от пощенски служител, че пратката не е потърсена от получателя.
Жалбоподателката представя Протокол за предупрежденеие от 31.01.2011г., съставен от служител на Гранична полиция гр.Русе и твърди, че в този момент е узнала за наложената й ПАМ. Производството за налагане на принудителната административна мярка е образувано по повод искане от частен съдебен изпълнител Л.Т. с рег. № 737 – район на действие ОС гр.Добрич. Искането е мотивирано с обстоятелството, че жалбоподателката, в качеството й на поръчител по договор за банков кредит, е осъдена по ч.гр.д. № 73/2009г. на РС гр.Генерал Тошево да заплати солидарно с главния длъжник на “Банка ДСК” ЕАД сума, надвишаваща 5 000 лв. Видно от изисканата справка от ЧСИ Л.Т. с изх. № 08172/05.04.2011г. общия размер на задължението към датата на издаване на заповедта е 17 831,60 лв., а към момента на справката – 18 768,80 лв.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът приема следното:
Жалбата е допустима. Същата изхожда от надлежна страна, подадена е срещу акт, който подлежи на обжалване и е в срок, тъй като по делото не се представят доказателства за начина и момента на връчване/ съобщаване на оспорената заповед.
С Решение № 2/31.03.2011г. на КС по конст. дело № 2/2011г. е установена противоконституционността на разпоредбата на чл.76, т.6 от Закона за българските лични документи – основанието, на което е издадена оспорената заповед. Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила. С оглед на така установеното в Конституцията действие на решението само за напред, съдът намира, че заповедта е издадена на годно правно основание – действаща към момента на издаване на заповедта норма на чл.76, т.6 от ЗБЛД. Решението на Конституционния съд не може да послужи като основание за отмяна на заповедта, поради което в настоящото производство законосъобразността на оспорения акт следва да се провери на всички основания по чл.146 от АПК.
При извършване на тази проверка, настоящият състав приема от правна страна, че жалбата е основателна.
Заповедта е издадена от компетентен орган и при спазване на процедурата, уредена в специалния закон.
При извършване на проверка за съответствието на заповедта с материално правните разпоредби на закона, съдът намира , че следва да се съобрази с постановеното в тълкувателно решение № 2/22.03.2011г., на ВАС по тд. № 6/2010г. Според диспозитива на тълкувателното решение, заповедта, с която се прилага принудителна административна мярка “забрана за напускане на страната” на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност (чл. 76, т. 3 отм.) подлежи на отмяна от съда, когато противоречи на Директива 2004/38/ЕО.
Следователно, при преценката за съответствието на заповедта с материалноправните разпоредби, следва да се извърши проверка за съответствието й с разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО. При извършване на тази преценка съдът намира, че обжалваната заповед не е съобразена с изискванията на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки.
Оспореният акт е издаден на основание чл.76, т.6 от ЗБЛД, въвеждащ ограничение на правото на свободно придвижване, което не е съобразено с принципа на пропорционалност, въведен с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. В член 27 от Директивата е постановено, че “при спазване на разпоредбите на настоящата глава държавите–членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се позоваването на такива съображения за икономически цели”. В чл.37 във вр. с чл.27 от директивата се съдържа и забрана за въвеждане на други ограничения извън директивата и изрично се забранява въвеждането на такива ограничения за постигане на икономически цели.
В мотивите на заповедта не се сочат съображения свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, а наличие на изискуемо парично задължение към търговска банка, за което не е представено надлежно обезпечение. Чрез наложената принудителна административна мярка автоматично, само поради наличие на парично задължение над определен размер, неоправдано се налага ограничение на правото на свободно придвижване.
Правото на свободно придвижване на гражданите на общността в нейните граници е установено в чл.23, ал.2 от Закона за българските лични документи, според който всеки български гражданин има право да напуска страната с лична карта и да се завръща с нея през вътрешните граници на Република България с държавите членки на Европейския съюз. Според чл.23, ал.3 от ЗБЛД това право не подлежи на ограничения, освен ако това е предвидено в закон и има за цел защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. Въведените във вътрешното законодателство основания за ограничение на правото / чл.23, ал.3 от ЗБЛД/ са идентични в едната си част с визираните в член 27 от Директивата. Разпоредбата на чл.23, ал.3 от ЗБЛД обаче въвежда и две допълнителни основания – “или на правата и свободите на други граждани”. В случая това е правото на взискателя да получи паричното си вземане по изпълнителното дело, което е свързано с постигане на икономически цели в нарушение на изричната забрана, въведена с Директива 2004/38/ЕО, за преследване именно на тази цел.
Самото право на свободно придвижване на гражданите е установено в чл.35 от Конституцията и чл.18 от Договора за създаване на европейската общност /подписан в Рим на 25.03.1957г., изм. с амстердамския договор от 02.10.1997г., в сила от 01.05.1999г./, който е задължителен за Република България по силата на чл.2 от Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС. Съгласно чл.18, т.1 от Договора за създаване на европейската общност, в сила от 01.05.1999г., пряко приложим по силата на чл.2 от Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС, всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на държавите –членки, при спазване на ограниченията и условията, предвидени в договора и приетите във връзка с неговото осъществяване разпоредби.
Жалбоподателката притежава българско гражданство. Като български гражданин тя е и гражданин на Европейския съюз по силата на чл.17 от Договора за европейската общност / ДЕО/ и като такъв се ползва от предоставената, по силата на учредителните договори, свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки: съгласно чл.18 от ДЕО, конкретизирана в чл.43-чл.48 – като свобода на установяване на самонаетите лица и в чл.49-55- като свобода на предоставяне на услугите. В този смисъл е и установената практика на Съда на Европейската общност – решение от 06.06.2000г. по делото Ангонезе С-218/98г., решение от 05.03.1991г. по делото Жиагонидис С-376/89г., решение от 07.07.1992г. по делото Мишелетти С-369/90г.
От момента на присъединяването на Република България към Европейския съюз разпоредбата на чл.27 от Директива 2004/38/ЕО има директен ефект по отношение на предвидените в нея условия и основания за ограничаване на свободното движение на граждани на съюза на територията на държавите-членки. Тъй като оспорената заповед е издадена на основание, което не е съобразено с принципа на пропорционалност, въведен с разпоредбата на чл.27 от Директива 2004/38/ЕО, същата се явява незаконосъобразна.
От друга страна, наложената по реда на чл.76, т.6 от ЗБЛД принудителна административна мярка, състояща се в “забрана за напускане територията на страната” при наличие на парични задължения към физическо лице, не съответства на целта на ПАМ по см. на чл.22 от ЗАНН. Законодателят е предвидил налагането на ПАМ за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване на вредните последици от тях, съгласно чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания. Доколкото неплащането на парична сума, дори и над 5 000 лв., е облигационно правоотношение между физически, респ. и/или юридически лица и се регулира от гражданското право, то същото не е въздигнато в административно нарушение по действащото българско право. По тези съображения не може да се приеме, че неплащането на парично задължение към физическо или юридическо лице, следва да бъде скрепено с административна принуда, каквато е обжалваната заповед, издадена по реда на чл.76, т.6 от ЗБЛД.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваната заповед е издадена в противоречие с материално правни разпоредби и в противоречие с целта на закона, поради което следва да бъде отменена като незаконосъобразна на основанията по чл.146, т.4 и т.5 от АПК. Процесуалният представител на жалбоподателя не претендира присъждане на разноски по делото.
С оглед горното и на основание чл.173, ал.2 от АПК, Административен съд гр.Добрич
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Р.Д.А., ЕГН ********** ***-2295/28.05.2010г. на директора на Областна дирекция на МВР гр.Добрич за налагане на принудителна административна мярка по чл.75, т.6 от Закона за българските лични документи, с която е забранено напускането на Република България от датата на заповедта до отпадане на основанието.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.
Да се връчи препис от същото на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:
Н.Каменска