Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Добрич, 05.05.2011 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ДОБРИЧ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВИЯ САНДЕВА
ТАНЯ ДИМИТРОВА
При участието на секретаря С.К. *** ПЛАМЕН КОСТАДИНОВ, разгледа докладваното от съдия Сандева к.а.н.х.д. № 139 от 2011г. по описа на ДАС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХІІ от АПК във връзка с чл.63 от ЗАНН.
Образувано е по подадена чрез пълномощник касационна жалба от Т.К.П. срещу решение № 8 от 27.011.2011 г. по анхд № 165/2010г. по описа на Каварненския районен съд, с което е потвърдено наказателно постановление № 275/27.07.2010г., издадено от Началника на РУ на МВР – Каварна. С жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение и се иска същото да бъде отменено. Твърди се, че районният съд не е обсъдил повечето възражения на жалбоподателя и е изградил решението си едностранчиво и при неизяснена фактическа обстановка. Оспорва се законосъобразността на изводите му за обвързващата доказателствена сила на АУАН по смисъла на чл.189, ал.2 от ЗДвП. Твърди се, че тя важи само в рамките на производството по налагане на административно наказание по силата на чл.14, ал.2 от НПК (погрешно е посочен текстът на чл.16, ал.2 от отменения НПК), във вр. чл.84 от ЗАНН. Изтъкват се доводи за необоснованост на решението поради липса на доказателства за превишение на скоростта на управлявания от жалбоподателя автомобил. Сочи се, че според АУАН отчетената с радара скорост на движение е 96 км/ч, а в разпечатката от фискалната памет на радара като максимална допустима скорост е посочена 75 км/ч. Изтъква се още, че липсват доказателства за това, че радарният скоростомер е одобрен тип средство за измерване по смисъла на Закона за измерванията, както и за това, че е технически изправен и въведен в експлоатация. Твърди се, че радар “TR-4” не е одобрен тип средство за измерване, тъй като е с изтекъл срок на валидност (до 22.04.2007г.), според данните в регистъра на одобрените средства за измерване. Сочи се на последно място, че липсват доказателства по делото за това, че лабораторията на СИ ГД “Полиция” – София е оправомощена от Председателя на ДАМТН да извършва последващи проверки на средства за измервания. В съдебно заседание пред касационната инстанция се прави евентуално искане за отмяна на решението и изменение на НП в частта на наложеното с него наказание предвид влязлото в сила изменение на ЗДвП.
Ответникът РУ “Полиция” – Каварна не изразява становище по жалбата.
Представителят на окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е редовна и допустима – подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство, в срока по 211, ал.1 от АПК, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Административният съд, съобразявайки се с посочените касационните основания, изразените становища на страните, мотивите на съдебния акт и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
С обжалваното решение съдът е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че на 30.06.2010г. в 15,33 часа по главен път І-9, гр.Каварна в посока гр.Балчик Т.К.П. е управлявал лек автомобил “Опел Корса” с рег.№ СА 1346 РМ със скорост 96 км/ч, при допустима скорост на движение извън населено място 60 км/ч, ограничена с пътен знак В26, установена с техническо средство “Трафик радар TR4” с фабр. № 114, фиксиращ скорост, дата и час. За констатираното от контролните органи нарушение е съставен АУАН № 275/30.06.2010г., въз основа на който е издадено и наказателно постановление № 275 от 26.07.2010г. на началника на РУ “Полиция” – Каварна, с което на П. за нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП на основание чл.182, ал.2, т.4 от ЗДвП са наложени административни наказания “глоба” в размер на 100 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец. Съдът е преценил, че не са налице допуснати съществени процесуални нарушения при съставянето на акта за установяване на административно нарушение, поради което и при липса на доказателства, които да го оборват, е приел, че следва да се съобрази с отразените в него фактически констатации на основание чл.189, ал.2 от ЗДвП. Обосновавайки се с разпоредбата на чл.30, ал.5 от Закона за измерванията и предвид представения списък на преминалите успешно последваща проверка средства за измерване -радарни скоростомери, е направил извод, че радарният скоростомер, с който е засечена скоростта е технически изправен и се счита за одобрен тип. Преценил е също така, че правната квалификация на деянието е правилно определена, а наложеното административно наказание е съобразено със съответната санкционна норма. В резултат на това е направил крайното заключение, че издаденото наказателно постановление е законосъобразно и го е потвърдил изцяло.
Настоящата инстанция споделя напълно изводите на Каварненския районен съд. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка съдът е направил обосновани и законосъобразни правни изводи в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон.
Неоснователно е становището на жалбоподателя, че липсват доказателства за извършеното от него административно нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвп. Събраните в тази насока гласни и писмени доказателства установяват по безспорен и категоричен начин, че при управлението на процесния автомобил той е превишил ограничението на скоростта, установено с пътен знак В 26. При разпита им пред съда свидетелите по делото са дали достатъчно ясни и конкретни показания, от които да се направи извод, че жалбоподателят е нарушил правилата за движение по пътищата. Неоснователно е възражението в жалбата, че актосъставителят не е могъл да си спомни конкретния случай и да даде обяснения относно мястото, където са извършвали контрол на движението с техническото средство, защото в показанията му точно е посочено, че установъчният пункт е бил по скицата по утвърден план от областна дирекция. В случай, че жалбоподателят е искал да установи конкретното местоположение на патрулната кола на пътя е могъл да изиска утвърдената схема на установъчните пунктове по контрол на скоростта за съответната територия, което той не е сторил. Освен това никъде в хода на административно наказателното производство той не е твърдял, че местонахождението на радара спрямо ограничаващия скоростта пътен знак и спрямо местонахождението на управлявания от него автомобил е било такова, че да прави невъзможно засичането на превишението на скоростта, за да се налага събирането на допълнителни доказателства. Единствените му възражения във въззивната жалба са били в смисъл, че не са били установени обстоятелствата относно мястото на извършване на нарушението и отстоянието му от знак В26, както и относно местоположението на трафик – радара и ъгъла, под който бил поставен, без да е конкретизирал повече какво цели с изясняването на тези обстоятелства и какво е значението им за установяване на обективната истина по случая. Едва с касационната жалба до административния съд е развил съображения за необходимостта от тяхното установяване с цел да се определи правилното местоположение на полицейския автомобил в зависимост от режима на работа, на който е бил настроен радарът, но пак не е посочил някакви конкретни нарушения при извършване на проверката, които да обосноват порочност на отчетените с уреда данни. Разбира се, показанията на свидетелите в тази насока не са толкова обстоятелствени, но това следва да се отдаде на факта, че са дадени повече от четири месеца след извършване на проверката по случая. Служебните задължения на полицейските служители предполагат ежедневни ситуации, подобни на констатираната, и е логично да има определена схематичност относно детайлите в показанията им. Това обстоятелство обаче не е такова, че да мотивира съда да не кредитира показанията им, след като те са достатъчно изчерпателни и подробни относно основните правнорелевантни факти по случая. Освен това при липса на всякакви други доказателства, които да поставят под съмнение показанията на свидетелите, районният съд не е имал друг избор освен да ги възприеме като обективни и достоверни. Преценката му за тях е правилно обоснована с оглед на всички обстоятелства по делото и най-вече с оглед на писмените доказателства по делото, поради което не са налице основания за ревизирането й от касационната инстанция.
Неоснователно е становището в касационната жалба, че предвидената в чл. 189, ал. 2 от ЗДвП обвързваща доказателствена сила на АУАН важи само за административната фаза на производството, но не и за съдебната. Недопустимо е едно доказателство да има различна по вид доказателствена сила в различните фази на административнонаказателното производство. Аналогията с разпоредбата на чл.14, а.2 от НПК е неприложима, тъй като не е налице законова празнота, така както изисква препращащата норма на чл.84 от ЗАНН. Постановление № 10/1973 год. на Пленума на ВС, на което се позовава касатора, е издадено преди влизане в сила на сега действащия ЗДвП / в сила от 1. 09. 1999 год./, респ. на разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от същия закон, която е специална и дерогира действието на общите правила на доказване.
В случая АУАН е съставен от компетентен орган съобразно изискванията на ЗАНН и ЗДвП, поради което и с оглед разпоредбата на чл.189, ал.2 от ЗДвП, се ползва с доказателствена сила до доказване на противното. Направените в него констатации не са опровергани от жалбоподателя с годни доказателствени средства. Фактът, че наказаното лице ги е оспорило не е достатъчен, за да се приеме, че те са оборени. Ако жалбоподателят не е бил съгласен с фактическите констатации в АУАН, е имал пълната възможност да докаже, че те съдържат неверни факти и обстоятелства. Както в производството пред районния съд, така и в касационното производство жалбоподателят не е представил никакви доказателства, които да обосновават извода, че отразената в акта фактическа обстановка не отговаря на действителната. Самият той не е оспорил, че на посочените в акта дата и място е бил спрян от органите на КАТ, като проверката е била извършена с техническо средство радар ТR-4, с показанията на което същият е бил запознат. Нито при съставянето на акта, нито след това в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН жалбоподателят не е възразил, че скоростта на управлявания от него автомобил е невярно отчетена. Такива и то неконкретизирани възражения е направил едва с въззивната жалба до съда. Те обаче имат характер на защитна позиция в процеса и не намират никаква опора в данните по делото. При това в хода на съдебното дирене жалбоподателят не е поискал събирането на нито едно доказателство, а единствените събрани такива относно годността на измервателния уред са изцяло по служебен почин на съда. Разбира се, съдът като инстанция по същество има задължение да съдейства за установяване на обективната истина и право служебно да събира доказателства, но не и да замества пасивното поведение на жалбоподателя в процеса, който въпреки възможността за това не е направил нищо, за да докаже твърдяните от него факти и обстоятелства. При положение, че презумптивната доказателствена сила на АУАН не е оборена в производството пред съда, следва да се приеме, че действителните факти по спора са такива, каквито са установени от органите на КАТ в хода на административнонаказателното производство. Така е преценил и районният съд, за да стигне до единствения правилен и законосъобразен фактически извод, че жалбоподателят е управлявал МПС със скорост, надвишаваща максимално разрешената при движение извън населено място – 60 км/ч, ограничена в участъка при КПП – Топола с пътен знак В 26.
Изводът за осъществяване на състава на нарушението по чл.182, ал.2, т.4 от ЗДвП се обосновава и от приетия по делото списък с идентификационните номера на преминалите успешно последваща проверка – ПП средства за измерване СИ – радарни скоростомери от 21.04.2010г., удостоверяващ годността на техническото средство, с което е измерена скоростта на движение на автомобила, както и от разпечатката от паметта на радарния скоростомер. Действително от представеното от жалбоподателя удостоверение за одобрен тип, издадено от Националния център по метрология, се установява, че срокът на валидност на Трафик радар тип TR4 е до 22.04.2007г., но съдът правилно е отчел в случая приложението на чл.30, ал.5 от Закона за измерванията, според който когато срокът на валидност на одобрения тип е изтекъл, намиращите се в употреба средства за измерване, които отговарят на одобрения тип, се считат от одобрен тип.
Необосновано е твърдението в жалбата, че след като в разпечатката от дигиталната памет на техническото устройство е записано, че при ограничение на скоростта от 75 км/ч водачът е управлявал МПС със скорост 96 км/ч, то превишението на скоростта възлиза на 21 км/ч, а не на както е записано в НП на 36 км/ч, с оглед на което неправилно наказващият орган го е санкционирал по реда на чл. 182, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, който изисква превишение на скоростта от 31 до 40 км/ч, вместо по чл. 182, ал. 1, т. 3 от с. з., предвиждащ налагане на административни наказания при превишение на скоростта от 21 до 30 км/ч. Преди всичко настройването на радара при ограничение на скоростта от 75 км/ч е с цел да се избегнат и ограничат измервания извън границите на максимално допустимата грешка. Освен това то не отрича факта, че на посочената дата, час и място лицето е управлявало МПС със скорост от 96 км/ч при максимално разрешена скорост от 60 км/ч, установена с пътен знак В 26, а оттам и следващия се логически извод, че превишението на скоростта възлиза на 36 км/ч, което е съставомерно по чл.182, ал.2, т.4 от ЗДвП. Настройването на радарния скоростомер да засича скорост по-голяма от 75 км/ч, а не от 60 км/ч, каквато е установена по закон с пътния знак, не се отразява на установяването на извършеното нарушение, тъй като максимално разрешените скорости са регламентирани от закон – ЗДвП, а не в писмени доказателства – разпечатки. Разпечатката на регистрираните нарушения на максимално разрешената скорост на удостоверява с каква скорост е управляван автомобилът, а ограничението на скоростта се въвежда от ЗДвП, а не с настройването на ограничение на радара.
Неоснователно е също така възражението в касационната жалба, че липсват доказателства за това, че лабораторията на СИ ГД “Полиция” – София, от която е издадено удостоверението за преминала успешна последваща проверка на радарното устройство, е оправомощена от Председателя на ДАМТН (чл.842, ал.1 от Наредбата) да извършва последващи проверки. Чрез това възражение касаторът въвежда пред касационната инстанция нови факти, непредявени пред въззивната инстанция, което е недопустимо с оглед на разпоредбата на чл. 220 от АПК. Касационният съд проверява съответствието на решението с материалния закон спрямо фактите, установени от инстанцията по същество. Пред него е недопустимо да се правят възражения относно факти, които не са били обект на преценка на въззивния съд поради невъвеждането им в предмета на делото от страните в процеса.
Независимо от неоснователността на касационните доводи, с оглед на задължението на административния съд да извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по арг. от чл.218, ал.2 от АПК и предвид евентуалното искане на касатора за прилагане на по-благоприятния закон, настоящият състав на съда намира, че следва да отмени въззивното решение и да определи наказание съобразно с действащата към настоящия момент редакция на ЗДвП, която се явява по-благоприятна за нарушителя по следните съображения: В брой 10 от 01.02.2011 год. на Държавен вестник е публикуван Закон за изменение и допълнение на Закона за движение по пътищата, в сила от 04.02.2011 год., като разпоредбата на чл.182, ал.1, т.4 ЗДвП придобива следния вид: за превишаване на скоростта от 31 до 40 km/ h – наказанието е глоба 200 лв., а думите: “един месец лишаване от право да управлява моторно превозно средство” се заличават. Наказанията по ЗДвП се налагат съгласно разпоредбите на Закона за административните нарушения и наказания. В чл.13 от ЗАНН наказанията са подредени съобразно тяхната тежест, като най–леко се явява наказанието “обществено порицание”, следвано от “глоба” и най–тежкото “лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност”. В този смисъл отпадането на кумулативно предвиденото с глобата наказание “лишаване от право да управлява МПС”, дава основание на съда да приеме, че като цяло предвиденото с изменението на закона наказание е по-благоприятно за нарушителя, независимо от завишението на глобата от 150 лв. на 200лв. Ето защо, на основание чл.3, ал.2 от ЗАНН, съдът следва да приложи новата редакция на нормата и след отмяната на решението на районния съд да постанови друго такова по същество, с което да измени наказателното постановление в частта на наложените наказания.
Водим от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2, предл второ и чл.222, ал.1 от АПК във връзка с чл.63, ал.1 от ЗАНН, Административният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 8 от 27.01.2011 г. по анхд № 165/2010г. на Районен съд–Каварна, с което е потвърдено наказателно постановление № 275 от 27.07.2010г., издадено от Началника на РУ”Полиция” – Каварна, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 275 от 27.07.2010г., издадено от началника на РУ”Полиция” – Каварна, В ЧАСТТА на наложените на Т.К.П. административни наказания “глоба” в размер на 150 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец, на основание чл.182, ал.2, т.4 от ЗДвП във вр. чл.21, ал.2 от ЗДвП, като вместо това ОПРЕДЕЛЯ административно наказание “глоба” в размер на 200 /двеста/ лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.